Апостол Павел

Личността не е биологично дадено, тя е бъдеща реализация, тя е осъществяване на съществуването. Личността е ставане, резултат от превъзмогване на биологичното.  Тя е продукт на определен избор, продиктуван от разума и водещ до определен жизнен път. Ето защо личността е неизбежно свързана със свободата. Тя е продукт на индивидуалния човешки избор, повлиян от обществените норми, ценности и бит. Не случайно, точно апостол Павел си позволява  да говори за свободата пред свободните римски граждани. Самият той  като потомък на  римски гражданин, отгледан и израснал с правата и задълженията на такъв, знае много добре отговорността породена от свободата .

Ап. Павел не описва какъв е човекът сам по себе си, а в духовната му връзка с бога. Човекът според него не може да разбере себе си и да изпълни предназначението си, ако остане само в сферата на земното съществуване. В този случай той няма да намери сили да се издигне над околния свят, да излезе от егоцентричната си затвореност и да достигне лично съвършенство. Затова пътят на човека към себе си, към изграждане на личността му и към вечността минава през бога.. в него човекът  открива истината за личното си битие и непреходната си ценност. Не другаде, а в общение с бога човекът познава себе си, защото същинското му ядро е от бога.

Той говори за човека като духовно-нравствена личност по природа, устремена към нравствено добро и към нравствено съвършенство. Личност сътворена по божи образ, но потъмнена чрез греха, в последствие възстановена чрез изкупителното дело на саможертвата на Христос : „ И дарът не е като осъждането, станало чрез единия човек, който съгрешил; защото съденето за едно престъпление води към осъждане, а дарът - от много престъпления към оправдаване. Защото, ако с престъплението на един човек смъртта царува чрез него единия, много повече ония, които приемат изобилно благодатта и дара на оправданието, ще царуват в живота чрез Едного Иисуса Христа.
 И така, както чрез престъплението на едного дойде осъждане на всички човеци, тъй и чрез правдата на Едного дойде на всички човеци оправдаване за живот. „(Рим. 5:16-18). Според него човек живее истински само чрез бога. Поел пътя на духовния си живот човекът трансцедентира, осъществявайки се свободно като богоподобна личност. Това движение към бога е дълбочината и най-висшата форма на човешкото съществуване, без което човекът се чувства самотен и смутен. Като следва този път на обективни общувания и екзистенциални съпричастия, човекът възхожда към бога. Тук бог е висшето ниво на развитие, което трябва да достигне личността, затова и ценността на човека се изразява в това, което трябва да бъде, а не в това, което е.

За да разкрие същността на човека ап. Павел изяснява понятието тяло, то изразява определена част от живата организирана материя с конкретна форма. Не е правилно да се свежда понятието тяло само до простата идея за формата, изпразнена от телесно съдържание. Ето защо тялото като конкретен организъм се определя по-скоро чрез плътта, отколкото чрез формата си. Тялото изразява нещо реално, то има значение за човешката личност - „ затова и Бог, според похотите на сърцата им, предаде ги на нечистотата, за да се безчестят телата им сами в себе си” Рим. 1:24, „Външен човек”, тяло в истинския смисъл, „ Ако ли Христос е във вас, тялото е мъртво за грях, а духът живее за правда.” Рим. 8:10. Същевременно ап. Павел означава човешката личност с израза „всяка плът” - „ защото чрез делата на закона няма да се оправдае пред Него нито една плът; понеже чрез закона се познава грехът.” Рим. 3:20.

Плътта на човека има земен произход и съдържа елементите на света. Тя е пълнежът на земното тяло, а тялото е организирана материя с определено значение за формата на човешкото същество, която твърде често се противопоставя на съдържанието. В действителност обаче тялото не е неутрална външна обвивка на човека, а необходим и важен елемент, чрез който се изявява духовната човешка личност

Под понятието тяло, чрез което ап.Павел твърде често представя целия човек, може да се разбира още човешката личност, която може да овладява страстите и влеченията си, да следва доброто и да избягва злото, да се устремява по пътя на духовното си усъвършенстване –„ И тъй, грехът да не царува в смъртното ви тяло, за да му се не покорявате в телесните похоти”Рим. 6:12.

На някои места апостолът разглежда човекът като външен и вътрешен. Външният човек е плътта, тялото, а вътрешният – умът, съвестта, духът. Човекът може да се раздвоява, т.е. има способността да наблюдава, да анализира и оценява мислите и действията си; да застава срещу себе си; да одобрява или не постъпките си, да изпитва радост или угризение, да бъде съдия на себе си. По този начин той живее в непрекъснат диалог със себе си: постоянно е ангажиран и отговорен за деянията си. Ето тези способности, които характеризират неповторимата човешка личност, издигат я над естествените природни явления, над останалия свят.

В посланието понятието плът изразява не само земното, чувственото съществуване, външното и преходното у човека : „ Защото ония, които живеят по плът, за плътско мислят, а които живеят по дух - за духовно.Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване - живот и мир;защото плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява, нито пък може.А ония, които живеят по плът, не могат да угодят Богу. Вие живеете не по плът, а по дух само ако Духът Божий живее във вас. Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов. Ако ли Христос е във вас, тялото е мъртво за грях, а духът живее за правда. Но ако Духът на Оногова, Който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас, то, Който възкреси Христа от мъртвите, ще оживотвори и смъртните ви тела чрез живеещия във вас Негов Дух. И тъй, братя, ние не сме длъжници на плътта, та да живеем по плът; защото, ако живеете по плът, ще умрете; но, ако чрез духа умъртвявате деянията на тялото, ще бъдете живи, Рим. 8:5-13, а и разумния живот на човешката личност. Плътта вече не означава само телесна същност на човека, а включва в себе си и богатия и многопластов свят на човека. Дори думата плът в някои случаи по значение се идентифицира с човешката личност и сякаш я съдържа в себе си. Така например плътта е свързана с човешкото тяло, с ума на човека, с благоразумието – „Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване - живот и мир” Рим. 8:6. От друга страна, под прояви на тялото може да се разбират изявите на човека като психо-телесно същество. Дори в глава 7:18 „ Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили”,  човешкото „аз”, същността на човека се представя чрез плътта. Плътта придобива личен характер Рим 8:6.

За себе си ап. Павел говори, че е плътски човек, продаден на греха- „Защото знаем, че законът е духовен, пък аз съм от плът, продаден на греха.”Рим. 7:14, чувствал в себе си скрита сила, която понякога го раздвоявала и противопоставяла на желанието на „вътрешния човек” да върши добро – „ Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили.; но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми.” Рим.7:18,23. По този начин плътта се персонализира. Подчинявайки целия човек на себе си, тя отдалечава личността от бога, но същевременно в своята слабост и самота може да подбуди човека да търси бога, да закопнее за него.