(опит за есе, породено от една субективна позиция, дадена в интервю)
Кои са мотивите за да се извърши едно престъпление? Алчност, страх, омраза, желание за власт, дори удоволствие или... ? Чувствата винаги са в основата, макар и това да противоречи на думата „хладнокръвно”. Психолозите ще обяснят престъплението като следствие на някаква причина, породена в детството. Причина, чийто корен се е захранил от чувствата или от липсата на такива: недостатъчно обичано или непрекъснато лишавано, подтискано от авторитарен родител или преживяло физическо насилие... Каквото и да е началото, това чувство, проникнало в индивида, го води към бъдещите престъпления, чрез които той може би се опитва да го компенсира или да си го набави.
Неслучайно при по-горе изброените чувства не споменахме любовта. Да извършиш престъпление от любов звучи неестествено, защото любовта поражда други желания, друго поведение, противоречащо на престъпното. Но да видим какво е любовта. В литературата срещаме следното определение: „Интимно и дълбоко чувство, устременост и съпричастност към друга личност, човешка общност или идея”. Несъвместимо е присъствието на „съпричастност” при извършване на престъпление, тогава то не би могло да се осъществи. Същата несъвместимост между любовта и престъплението срещаме в произведението „Една любовна история” на испанския философ Мигел де Унамуно, където той твърди: „Любовта е споделено страдание, тя е състрадание, обща болка”. Не можем да не споменем и широко разпространения мит, в който хората са представени като две половини на едно цяло, описан от Платон в диалога му „Пир”. Тук любовта е представена като даваща на хората сила, а силният човек няма нужда да унищожава и да престъпва. Разпространено схващане е, че повечето престъпления се извършват от слабост (или поне това е преобладаващата причина в случаите на насилие).
И най-голямата разлика между престъпното поведение и поведението, предизвикано от любов, ще открием в посланието на ап. Павел до Коринтяни: ”Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се непревъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли.” Ако един престъпник притежава тези качества, дали би могъл да се нарече престъпник?
Но все пак, ако любовта е застрашена или по-скоро е застрашен нейният обект, е възможно човек да извърши престъпление –майката, която е способна да убие онзи, който посяга на детето й или мъжът, опитващ се да защити любимата си от нападател. Но това е по-скоро самозащита, която е спорно да определим като престъпление. Престъплението е престъпване на чуждата свобода, вмешателство, а самозащитата е отбрана на собствената свобода.
В случая с Орхан Мурад ситуацията е по-различна. Тук престъпникът не извършва престъпление, породено от любов (коментирахме, че това е невъзможно). Тук е използвана любовта на жертвата като оръжие срещу самата нея. Макар че може ли да се твърди, че любовта е чувство, претъпяващо до такава степен разума, че човек да загуби представите си за добро и зло, за истина и неистина, за реално и нереално? Защото само така би могло да се обясни случилото се с въпросния господин. Оказва се, че любовта ни превръща в непълноценни човешки същества, които са беззащитни и незнаещи, както децата. Тя ни излага на опасност, застрашава нашето съществуване, което я прави безсмислена (защо тогава всички се стремим към нея?). В тази история виждаме един много по-различен образ на любовта, който никак не съответства и дори противоречи на определенията и представите, с които се започнахме в нашите разсъждения. Логично е да се попитаме – За любов ли става дума въобще или за илюзията на жертвата за любов?
Да, тук престъпление има, но дали оръжието му е любовта или друго макар и много близо до нея чувство – доверието? Дали героят в други взаимоотношения, изградени на основата на доверието, а не на любовта, би се оказал отново жертва на същото престъпление? Дали жертвата изобщо разграничава двете чувства? Дали той не се опитва да оправдае нежеланието си да се изправи пред реалността, която може би не му харесва (заради недъга или поетичната му душа), и от която бяга в творчеството си, с чувството любов? Дали физическата слепота може да оправдае душевната слепота?
И дори ще се попитаме нещо още по-смело: Има ли право той да вменява на хората тази своя заблуда? Да създава условия и други да използват любовта си като извинение за това, че нямат или не искат да имат правилна преценка за хората около себе си, защото не могат да понесат такава за самите себе си, и пред самите себе си?
За човека, който не е определил себе си и своята позиция в света, защото не е готов за реалността такава каквато е. Който приема желаното за действителност – дори любовта, чувството, което е невъзможно да роди престъпление, може да се превърне в оръжие срещу самия него.
Няма коментари:
Публикуване на коментар