7.11.1913,Мондови, Алжир – 4.1.1960, Вилблевен, Франция. Френски философ, писател, драматург и публицист, гравитиращ към атеистичния екзистенциализъм. Роден в работническо семейство в Алжир, отрано загубва баща си, но въпреки мизерията успява да завърши философия в университета в Алжир /1935/, след което се занимава с журналистика и театър /като драматург, режисьор и актьор/. През 1940г. отива в Париж, където работи като журналист. По време на войната активно се включва във френската съпротива и сътрудничи на нелегалния печат, където публикува своите „Писма към немския приятел” /1943 – 1944/, посветени на критика на идеологията на националсоциализма.
Големият успех на романите му „Чужденецът”/1942/, „Чумата” /1947/, „Падането” /1956/, на пиесите му „Недоразумението”/1944/, „Калигула” /1947/, „Обсадно положение” /1948/, „Праведниците” /1949/, на сборниците с разкази и есета „Лято” /1954/, изгнанието и царството” /1957/ и философските му трудове „Митът за Сизиф, Есе върху абсурда” /1943/ и „Разбунтувания човек” /1951/ му донасят международна известност и признание, както и Нобеловата награда за литература през 1957г. загива при автомобилна катастрофа.
Философията на Камю носи в себе си спецификата на ярко изразено неакадемично есеистично мислене, което има за свой основен проблем екзистенциалните проблеми на вътрешния свят на човека, неговото ценностно преживяване на света и самия себе си от гледна точка на проблема за смисъла на човешкия живот. Затова основния въпрос на философията се свежда до това „да преценим дали си струва или не да бъде живян животът...” В отговор на този фундаментален въпрос Камю предпоставя идеята за абсурда като основно измерение на човешкото съществуване в света. „Онтологично” абсурдът се поражда от хаотичността, безмълвието и неразумността на света, който противостои на човека като нещо чуждо и враждебно. Но взет сам по себе си, светът не е абсурден. Абсурдността на съществуването възниква от сблъсък на света и човека, от тяхното общо присъствие един срещу друг – тя е „единствената връзка, която ги обединява”. Затова ако има абсурд, то той не е нито в света, нито в човека, а е „в света на човека”. „Гносеологично” абсурдът се поражда от невъзможността светът да бъде обяснен и осмислен от човека, в сблъсъка между ирационалността на биващото и извечната човешка жажда за познание и яснота, в безсилието на човешкия разум да намери някакви очертани координати на своето битие в света. И накрая в един „антропологичен” план абсурдът е нещо изначално заложено в самата човешка природа, в „безпокойството пред нечовешкото у самия човек”, в невъзможността от себеидентифициране и в ужаса от смъртта и обречеността на човека във времето.
За Камю абсурдът е неизбежно заложен в човешкото съществуване в света, като „сблъсък и нестихваща борба”, която носи в себе си постоянно отрицание и неудовлетвореност и никога не предлага надежда. Когато човек осъзнае абсурда на своето битие, той остава завинаги с него, защото не може да се примири с неговата неизбежност. Изходът, който предлага Камю от това състояние, не е бягството от абсурда, а непрекъснатата борба с него, която, макар и да няма никакви изгледи за успех, придава ценност на човека и на неговия живот. Бунтът срещу абсурдността на човешкото съществуване в света е единствената силна философска позиция, която доказва „постоянното самоприсъствие на човека” – така той остава идентичен със самия себе си, в своя стремеж да осъществи неосъществимото. Като илюстрация на това свое виждане Камю привежда примера с древногръцкия митичен герой Сизиф, осъден вечно да тласка скала към върха на една планина, при което тя винаги пада отново в нейното подножие. И въпреки абсурда на своя вечен тежък труд борбата на Сизиф към върховете според Камю трябва да го прави щастлив.
Но борбата на абсурдния човек с безсмислеността на съществуването за Камю не е ирационална наред с ирационалното, тя не отхвърля изцяло разума и по този начин се обхващат „всички дадености на опита”. Оттук абсурдния човек стига до извода за своята индивидуална свобода, която осмисля своето освобождаване от илюзиите на всекидневието и от пасивността на примирението с неговата безсмисленост. Тази свобода се поражда от осъзнатата необходимост да се действа в непрекъсната борба с абсурда независимо от всичко, което опровергава възможността за свобода. И дори всички действия на човека да му изглеждат безсмислени от гледна точка на безсмислеността на съществуването, това трябва да го тласка към нови опити за действия. Само когато човек извлече от абсурда съзнанието за своя бунт, за своята свобода и за своята страст към действие, само тогава той може да стане господар на себе си и да бъде „завършен в себе си”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар