Мирзакарим Санакулович Норбеков- една негова приказка

(В тази приказка се разкрива цялата същност на учението на автора)

...Един император се разболял. Свитата се ужа­сила, свитата се оживила. Неразположението го при­ковало на легло. Лечителите взели да го церят. Ден след ден се опитвали да му помогнат, но състояние­то му не се подобрявало!

Минавали дни, минавали месеци, минавали го­дини, а той лежал парализиран и не мърдал. Толко­ва държави бил покорил, такива народи бил поста­вил на колене! Владеел половината свят, ала бил без­силен пред болестта.

Неочаквано се разярил в своята безпомощност и наредил:

- Да се отсекат главите на всички лечители, които не можаха да ме изправят на крака, и да се наредят по градската стена.

Минало време. Крепостните стени побелели от спечените черепи на мъдри лечители. Тогава импе­раторът повикал великия си везир:

- Везирю! Къде са лечителите ти?

- О, повелителю мой! Няма повече! Нали на­редихте да им отсечем главите?

- Нито един ли не остана?

-Тъй вярно, господарю! В цялата ни страна ня­ма нито един лечител, който да е достоен да се яви пред очите ви.

- Мамка им, така им се пада...

И пак се заточили безрадостни дни. Веднъж обаче императорът отново попитал:

-  Везирю, помниш ли какво ми каза? Че не е останал нито един лечител, достоен да се яви пред очите ми. Обясни ми какво премълчаваш.

- Повелителю мой, в държавата ни остана един-единствен лечител. Той живее тук наблизо.

- Умее ли да цери?

- Да, умее. Ходих при него, но той е толкова невъзпитан, прост, такъв грубиян! Щом отвори ус­тата си, от нея се леят само ругатни. А наскоро се похвалил, че знае тайната, как да излекува самия император.

- Защо не си ми казал?

- Как да го доведа, повелителю мой, нали вед­нага ще ме обезглавите заради поведението му.

- Няма да те отделям от главата ти, обещавам. Докарай го тук.

След някое време везирът довел лечителя.

- Казват, че си можел да цериш? Последвало мълчание.

-  Защо мълчиш? Отговаряй! - наредил гос­подарят.

- Повелителю мой, забраних му да си отваря устата - обяснил везирът.

-  Аз ти позволявам, говори! Наистина ли си способен да ме излекуваш?

- Туй въобще не ти влиза в работата! Можеш да ме питаш дали умея да управлявам държавата, защото си император. Но къде си пъхаш държавни­ческия ум в медицината? Какво ти разбира тиква­та? Ти си велик в своята област, но от медицина раз­бираш колкото всеки обущар!

-  Стража! - яростно изревал императорът. -Отрежете му главата... Не, чакайте... Първо го набучете на кол, после го залейте с врял катран, а нак­рая бавно го насечете на дребни късчета!

Никой никога дотогава не си бил позволявал дори само да си помисли за нещо извън дворцовия протокол, камо ли да говори с такъв тон пред самия император!

Стражата сграбчила дръзкия лечител, извила му ръцете зад гърба и го помъкнала към тъмницата, а той извил глава през рамо и се присмял:

- Ей, уважаеми! Аз съм последната ти надеж­да! Можеш да ме убиеш, но не остана никой друг освен мен, който да те изцери. Мога още днес да те вдигна на крака.

Императорът веднага забравил за гнева си:

- Везирю, върни го! Върнали лечителя.

-  Започвай да ме цериш. Ти каза, че можеш още днес да ме вдигнеш на крака.

- Но първо трябва да приемеш три мои усло­вия и едва тогава ще пристъпя към лечението.

Императорът преглътнал поредния си гневен изблик, стиснал яростно зъби и изсъскал:

- Казвай!

- Нареди пред вратите на двореца да докарат най-бързоногия жребец в държавата и една торбич­ка злато...

- Защо?

- За подарък, много обичам конете.

- Ако ме излекуваш, ще ти подаря цяло хергеле, четирийсет коня, всеки с по две торби злато.

- И това ще стане, но после... Ще ми ги пратиш допълнително. Второто ми условие е по време на лече­нието никой от придворните ти да не остане в двореца.

- Това пък защо?

- Защото може да те заболи, може от болка да се развикаш, нека никой не те вижда безпомощен.

- Добре. И трето?

- Третото е слугите ти да не се отзовават на призивите ти дори и при заплаха от смъртно нака­зание, и чак след един час да започнат отново да изпълняват твоите заповеди.

- Не те разбирам, обясни ми.

- Може да ми попречат и да не доведем лече­нието докрай.

Императорът приел условията на лечителя и наредил всички да излязат от двореца. Останали са­мо двамата.

- Започвай!

- Какво да започвам, дърт пръч такъв?! Кой ти е казал, че мога да лекувам? Сам се хвана в капана ми! Имам цял час на разположение. Отдавна чакам подходящия момент да те накажа, кръвопиец прок­лет! Чуй сега трите ми отколешни мечти, трите ми съкровени желания. Първото е да те заплюя в крал­ската мутра! - и лечителят сочно и от душа се изхрачил в лицето на императора.

Господарят пребледнял от гняв и безсилие, ка­то се усетил в какво положение е изпаднал. Взел да върти безпомощно главата си, за да си придаде вид, че поне се противопоставя на подобна нечу­вана наглост!

- Ах ти, изгнил кютук, старо вмирисано псе, ще ми се извърташ, а? На ти още една храчка! Втората ми мечта... Ооо! Откога ми се ще да ти се изпикая върху императорския фасон! - и той пристъпил към изпълнение на второто си съкро­вено желание.

- Стража! Стража! Насам! - ревнал императо­рът, но се задавил от пикнята. Взел пак да върти гла­ва, дано някак избегне струята, надигнал рамене, за да забие зъби в нозете на оскърбителя си.

Стражарите чули зова на повелителя, но не посмели да нарушат заповедта му.

-Ах ти, мършо - рекъл лечителят и яко го сритал.

Императорът усетил ритника и го заболяло. Из­веднъж си спомнил, че до леглото му има стойка с наредени оръжия. Само да докопа кинжала, и ще му среже крака! Обсебен от единствената спасителна мисъл, да се справи с мерзавеца, той се опитал да посегне към оръжията.

- Оп-па, значи си можел да мърдаш? - поглед­нал го презрително лечителят. - Третата ми мечта...

Но когато императорът чул тре-е-етата мечта на самозванеца, изревал като ранен звяр и заскърцал със зъби! С нечовешки усилия се претърколил на ед­на страна, изпълзял от ложето на пода и подпирайки се на лакти, запълзял към стойката с оръжия.

- Ще те заколя - ръмжал през зъби той, - лич­но ще те накълцам на парченца!

Вбесен, надигнал се на нефелните си крака и като се придържал о стената, успял да достигне ме­ча си. С разтреперани от гняв ръце го измъкнал от ножницата, извърнал се, но в двореца вече нямало никого... Едва се добрал до портала на спалнята.

О, как съжалил, че се е хванал в капана на то­зи подлец и че му е дал най-бързоногия си жребец. Осъзнавайки цялата си безпомощност, той все пак със сетни сили стигнал до първия кон, който видял, и се помъчил да го яхне. Но къде ти! Вкопчил зъби в гривата на коня, с немощни ръце го обхванал и се претърколил на седлото.

Пробудил се духът на великия воин, пробудил се духът на великия повелител, пробудил се духът на великия пълководец.

- Къде е тоя бъзльо? - изкрещял императорът на слугите, които се били скупчили наблизо.

Но те не посмели да гъкнат и само кимнали към пътя, по който отпрашил беглецът.

Императорът препуснал по дирите му. С всеки миг чувствал как силата му расте. Профучал през градските порти и продължил нататък, пришпорвайки коня си миля подир миля.

И изведнъж се усетил: „Боже! От двай­сет години не съм яздил! От двайсет години не съм виждал пред себе си конска грива! От двайсет години не съм държал меч в ръка! От двайсет години не съм усещал вятърът да бру­ли лицето ми!"

Не щеш ли, зад гърба си чул отдавна забраве­ни звуци. Към него приближавал тропот на копита, отеквали възторжени викове. Стотици негови вое­началници препускали подире му и размахвайки ме­чове, надавали вик:

- Да живее императорът!

Когато стигнали до него, видели, че господа­рят им се въргаля по гръб в пътния прахоляк, раз­махва във въздуха ръце и крака и едва си поема дъх от неудържим смях:

- Ах, лечителю, твоята мама!... Ах, кучи сине! Заслужи си цял керван злато!

Един полезен сайт

http://chitanka.info/

Мисли на Франц Кафка продължение

"... се почувствах като пещерен човек, който отначало също на шега и с големи почивки търкаля каменен блок към отвора на пещерата си, след което обаче, когато каменния блок затули светлината на пещерата и я лиши от въздух, смътно се изплашва и със забележително усърдие се опитва да изтласка камъка на вън. Той обаче е натежал десеторно и в страха си човекът трябва да напрегне всички свои сили, за да могат светлината и въздухът да нахлуят отново..."

Мисли на Франц Кафка

"Един мъдрец, който сам не знаел нищо за мъдростта си, се събрал с един глупец и поприказвал малко с него за някакви отвлечени неща. Когато обаче разговорът приключил и глупецът понечил да си тръгне за дома, другият му се хвърлил на врата, захванал да го целува и да крещи: "Благодаря,благодаря, благодаря!
Защо ли? Глупостта на глупеца била толкова голяма, че мъдростта на мъдреца му се прояснила".

Оливър и другите щрауси - Джеймс Търбър

Един твърде строг щраус, обвеян с ослепителен авторитет, веднъж изнасяше беседа пред по-младите щрауси за превъзходството на техния род над всички останали твари по земята.
— Още римляните са ни познавали — изтъкна той, или по-точно, ние сме познавали римляните. Наричали са ни avis struthio, а ние сме ги наричали римляни. От гърците ни е дошло името struthion, което означиш „трудопоклонник“, или поне би трябвало да означава това. Ние сме най-големите птици и следователно най-съвършените.
Гръм от овации се разнесе сред слушателите. Само един разсъдлив щраус на име Оливър не сподели общия възторг.
— Но за разлика от колибрите не можем да летим назад — каза той на висок глас.
— Колибрите стоят много по-долу от нас — отвърна старият мъдрец. — Ние преодоляваме препятствия и разстояния, ние се движим непрестанно напред.
Отново се разнесоха овации от всички щрауси освен Оливър.
— Ние снасяме най-големите и следователно най-съвършените яйца!
— Яйцата на червеношийката са по-красиви — възрази Оливър.
— Но от тях не може да се излюпи нищо друго освен червеношийки — аргументира се старият щраус. — Червеношийките са тесногръди маниаци, които мислят само за полянки и червеи.
Последваха продължителни овации, в които Оливър отново не се включи. Мъдрият наставник продължи:
— За да се движим, ни стигат четири пръста, а на Човека му трябват десет.
— Затова пък Човекът лети седешком, а ние изобщо не можем да летим — отговори Оливър.
Старият щраус го изгледа сурово първо с едното око, а след това с другото.
— Човекът лети прекалено бързо за свят, кръгъл като нашия — каза той. — Има опасност скоро да се самонастигне и да се сблъска със себе си. Така Човекът никога няма да узнае, че Човекът е блъснал отзад Човека.
Всички освен Оливър пак откликнаха с гръмки овации.
— В случай на опасност ние си заравяме главите в пясъка и ставаме невидими — продължи патетично старият мъдрец. — Никой друг не е способен на същото.
— А откъде да знаем, че не ни виждат, след като ние самите не виждаме? — попита Оливър.
— Софистика! — викна старият щраус и всички след него, освен Оливър, закрещяха „софистика, софистика“, без да имат представа за смисъла на думата.
Точно тогава наставникът и слушателите дочуха обезпокоително странен шум, като от бързо приближаваща буря. Оказа се обаче, че това не бе буря, а бурен тропот от краката на стадо необуздани слонове, препуснали без страх от каквото и да било. Всички освен Оливър бързо заровиха глави в пясъка. Оливър предпочете да се крие зад една голяма скала, додето отмине тръбящата и трополяща буря, и когато отново се подаде, съзря пред себе си океан от пясък, кости и пера — понеже само това бе останало от стария щраус и послушните му ученици, а да се увери все пак, Оливър ги извика поред на имената, но не получи отговор, додето не стигна до собственото си име.
— Оливър — изрече той.
— Тук, тук! — отвърна сам на себе си Оливър и това бе единственият звук, който се чу сред пустинята освен далечния, глъхнещ громол някъде към хоризонта.

Поука: На пясък не живей и на пясък не вярвай.

Трите истини на Хорхе Букай

„Първа истина: Това, което е, е!

(фактите, събитията и ситуациите са такива, каквито са).

От тази истина произлизат:

I.Действителността не е такава, каквато на мен би ми се искало да бъде.

Не е такава, каквато би трябвало да е.

Не е такава, каквато беше.

Не е такава, каквато ще бъде утре.

Действителността, около мен е такава, каквато е.

Мога да започна пътя си само от отправната си точка, а тя е да приема, че нещата са такива, каквито са.

II.Аз съм този, който съм!

Аз не съм този, който бих искал да съм.

Не съм този, който би трябвало да бъда.

Не съм този, който майка ми искаше да стана.

Дори не съм този, който бях.

Аз съм този, който съм.

(всички наши неврози започват, когато се опитваме да бъдем това, което не сме)

{...Всичко започна в онзи сив ден, когато ти престана да казваш гордо: АЗ съм!...

Когато засрамен и уплашен,

Сведе глава

И замени думите и делата си

С една мисъл:

Ще трябва да бъда!!!}

III. Ти си този, който си!

Ти не си този, който имам нужда да си.

Ти не си този, който беше.

Ти не си такъв, какъвто на мен ми е удобно.

Ти не си такъв, какъвто съм аз.

Ти си такъв, какъвто си.

(да приема това, означава да те уважавам и да не искам от теб да се променяш)

Втора истина: Нищо хубаво не е безплатно!

1.      Ако искам нещо, което е добро за мен, би трябвало да знам, че ще платя определена цена за него.

2.      Ако получа нещо отвън, ако ми се случва нещо хубаво, ако преживявам мигове на  радост и наслада, то е защото съм си го спечелил. Платил съм за тях,заслужавам ги.

(хубавото, което ми се случва, вече съм си го платил)

Трета истина: Никога не прави това, което не искаш!

    Вярно е че никой не може да прави всичко, което иска, но всеки може да не прави никога това, което не иска!

    Да приемем тази идея и да живеем съобразно с нея – не е лесно. И най-вече – не е безплатно. Цената е следната – когато човек се осмели да каже „не“, започва да открива непознати страни у приятелите си – тила, гърба и всички онези части, които се виждат само когато си тръгва...“

Размисли за илюзията

Любовта е илюзия, която обаче ако е споделена от двама се превръща в реалност...докато единият я загуби..
От друга страна всяка илюзия, за да съществува трябва да се храни. Забележително е как има хора, които подхранват една единствена илюзия цял живот. От къде черпят вярата си в нея? Или илюзията им е мъничка и затова изисква по малко усилие, за да съществува?
Какво става с човека, когато осъзнае, че всичко цветно в живота му същност е илюзия? Виждаме нещо сиво, оцветяваме го с боички (т.е. нашите очаквания, "нашите" цветове) и хоп рано или късно завалява дъжд или просто цветовете избеляват с времето...Дали онези - подържащите единствената си илюзия постоянно и неуморно рисуват? Може би вътре в себе си осъзнават, че това не е истинско, но май е по-страшно да живееш без него, отколкото да приемеш реалността...Та какво става с човека когато осъзнае, че без илюзии нещата нямат стойност? Нима трябва да ги създава изкуствено? Те се пораждат обикновено импулсивно, вътрешна потребност, очакване, желание за нещо...Може би защото това, че не го познаваме ни предоставя възможност да вихрим въображението си.Но когато рано или късно започнем да разпознаваме нещата? Когато сме наясно, че сивото е сиво, как да го оцветим? И струва ли си цялото това усилие?Трябва да отбележим, че има доста голяма разлика между неволна и съзнателна заблуда.
И така...големите илюзии винаги се заплащат с висока цена. Най-вероятно защото сме вложили прекалено много и липсата на възвръщаемост е голяма.Изниква и друг въпрос, в ситуации когато илюзиите ни са насочени към друг човек: Той рано или късно осъзнава, че от него се очаква и в негово лице се вижда нещо, което той не е и не може да бъде. Не би ли трябвало той да се оттегли още в момента, в който осъзнае това? Още докато не е вложено прекалено много, за да може другия да не страда, да не очаква, да не влага усилие. Дали "Его"- то му, което е щастливо от високата оценка и харесва този свой илюзорен образ, който е далеч по-съвършен от действителния ще позволи това признание? Трудно е да се усъвършенстваш, да станеш онова, което очакват от теб...А сега този - другия с неговата си илюзия ти дава значимост и ставаш...."голям". Как да се откажеш? Изисква се само да присъстваш и да се оглеждаш в очите на другия и вече се чувстваш успял.
Може би това, което би те накарало да спреш е мисълта, че рано или късно илюзията ще изчезне (неизбежно е, защото тя е като пясъчна кула), а и хората се променят (това също съкращава времетраенето й) и осъзнавайки, че нейното изчезване ще те превърне в по сив отколкото си. (защото очите гледащи цветно виждат сивото още по сиво). И тогава ти пропадаш...цялото ти величие, всичко, което си позволил да мислят, че си изчезва...Преди да подхранваш чуждата илюзия си се чувствал що годе комфортно в себе си, но сега как да се върнеш отново там, как да приемеш малкото, след като си получил голямото...

Философски поглед:

Философски поглед:

"Времето за страх свърши, сега е времето на надеждата".

Виктор Франкъл

СМИСЪЛ НА ЖИВОТА

    Виктор Франкъл е американски психиатър и психотерапевт. Роден е в Австрия през 1905г. и има над 29 книги издадени на десетки езици из цял свят. Популярността на Франкъл е свързана най-вече с неговия метод – логотерапията (от гр. Логос = смисъл), чрез който се цели човек сам да осъзнае, сам да постигне смисъла на своя живот, т.е. онова, за което си струва да се живее. Този смисъл е уникален, доколкото уникална е човешката личност. Въпреки тази уникалност, обаче, има нещо общо, което обединява хората в търсенето на смисъл и това са ценностите – свобода, достойнство, любов, самоосъществяване и т.н. според Франкъл никой не може да ни отнеме човешката свобода – свободата „да избереш своя позиция при определени обстоятелства”. Изборът на цели и ценности, т.е. на смисъл, е нещо, което човек трябва да извърши сам и той е отговорен за своя избор. Ето защо, смисълът не е нещо, което можем да вземем отвън. Можем само да го постигнем, да го открием, да го изстрадаме ние самите.

„Тъй като всяка ситуация в живота представлява предизвикателство към човека и поставя пред него проблем за решаване, въпросът за смисъла на живота може всъщност да бъде обърнат. В крайна сметка човек не би трябвало да се пита какъв е смисълът на неговия живот, а по скоро да признае, че него го питат. С други думи животът задава въпрос на всеки и той може да му отговори само като отговоря на своя собствен живот; на живота може да се отвърне само като се поеме отговорност. И тъй, логотерапията вижда в отговорността самата същност на човешкото съществуване.”

    Според теорията на В. Франкъл можем да открием смисъл в живота на три различни нива:

„1. чрез творческа работа или извършване на дело

2. чрез преживяване на нещо /доброта, истина или красота/ или среща с някого /т.е. чрез любовта към друго човешко същество

3. чрез отношението, което възприемаме към неизбежното страдание.”

    Виктор Франкъл описва следния случай:

„Джери Лонг е парализиран от врата надолу, защото след инцидент при гмуркате преди три години получава квадриплегия /парализа на крайниците/. По време на злополуката е бил на 17 години. Днес Лонг може да пише на машина, използвайки пръчка, която държи в уста. Той „посещава” два курса в общинския колеж чрез специален телефон. Компютърната мрежа позволява на Лонг както да чува, така и да участва в обсъжданията на класа. Той запълва времето си с четене, гледане на телевизия и писане. А в писмо, което получих от него, той пише: „Смятам, че животът ми изобилства от смисъл и цел. Отношението, което възприех в онзи съдбоносен ден, стана мое лично кредо за цял живот: аз пречупих врата си, той не ме пречупи. В ход е моето записване в първия ми курс по психология в колежа. Вярвам, че моят недъг само ще увеличи способността ми да помагам на другите. Зная, че без страданието постигнато от мен израстване би било невъзможно.”

Алберт Камю /биография/

7.11.1913,Мондови, Алжир – 4.1.1960, Вилблевен, Франция. Френски философ, писател, драматург и публицист, гравитиращ към атеистичния екзистенциализъм. Роден в работническо семейство в Алжир, отрано загубва баща си, но въпреки мизерията успява да завърши философия в университета в Алжир /1935/, след което се занимава с журналистика и театър /като драматург, режисьор и актьор/. През 1940г. отива в Париж, където работи като журналист. По време на войната активно се включва във френската съпротива и сътрудничи на нелегалния печат, където публикува своите „Писма към немския приятел” /1943 – 1944/, посветени на критика на идеологията на националсоциализма.

Големият успех на романите му „Чужденецът”/1942/, „Чумата” /1947/, „Падането” /1956/, на пиесите му „Недоразумението”/1944/, „Калигула” /1947/, „Обсадно положение” /1948/, „Праведниците” /1949/, на сборниците с разкази и есета „Лято” /1954/, изгнанието и царството” /1957/ и философските му трудове „Митът за Сизиф, Есе върху абсурда” /1943/ и „Разбунтувания човек” /1951/ му донасят международна известност и признание, както и Нобеловата награда за литература през 1957г. загива при автомобилна катастрофа.

Философията на Камю носи в себе си спецификата на ярко изразено неакадемично есеистично мислене, което има за свой основен проблем екзистенциалните проблеми на вътрешния свят на човека, неговото ценностно преживяване на света и самия себе си от гледна точка на проблема за смисъла на човешкия живот. Затова основния въпрос на философията се свежда до това „да преценим дали си струва или не да бъде живян животът...” В отговор на този фундаментален въпрос Камю предпоставя идеята за абсурда като основно измерение на човешкото съществуване в света. „Онтологично” абсурдът се поражда от хаотичността, безмълвието и неразумността на света, който противостои на човека като нещо чуждо и враждебно. Но взет сам по себе си, светът не е абсурден. Абсурдността на съществуването възниква от сблъсък на света и човека, от тяхното общо присъствие един срещу друг – тя е „единствената връзка, която ги обединява”. Затова ако има абсурд, то той не е нито в света, нито в човека, а е „в света на човека”. „Гносеологично” абсурдът се поражда от невъзможността светът да бъде обяснен и осмислен от човека, в сблъсъка между ирационалността на  биващото и извечната човешка жажда за познание и яснота, в безсилието на човешкия разум да намери някакви очертани координати на своето битие в света. И накрая в един „антропологичен” план абсурдът е нещо изначално заложено в самата човешка природа, в „безпокойството пред нечовешкото у самия човек”, в невъзможността от себеидентифициране и в ужаса от смъртта и обречеността на човека във времето.

За Камю абсурдът е неизбежно заложен в човешкото съществуване в света, като „сблъсък и нестихваща борба”, която носи в себе си постоянно отрицание и неудовлетвореност и никога не предлага надежда. Когато човек осъзнае абсурда на своето битие, той остава завинаги  с него, защото не може да се примири с неговата неизбежност. Изходът, който предлага Камю от това състояние, не е бягството от абсурда, а непрекъснатата борба с него, която, макар и да няма никакви изгледи за успех, придава ценност на човека и на неговия живот. Бунтът срещу абсурдността на човешкото съществуване в света е единствената силна философска позиция, която доказва „постоянното самоприсъствие на човека” – така той остава идентичен със самия себе си, в своя стремеж да осъществи неосъществимото. Като илюстрация на това свое виждане Камю привежда примера с древногръцкия митичен герой Сизиф, осъден вечно да тласка скала към върха на една планина, при което тя винаги пада отново в нейното подножие. И въпреки абсурда на своя вечен тежък труд борбата на Сизиф към върховете според Камю трябва да го прави щастлив.

Но борбата на абсурдния човек с безсмислеността на съществуването за Камю не е ирационална наред с ирационалното, тя не отхвърля изцяло разума и по този начин се обхващат „всички дадености на опита”. Оттук абсурдния човек стига до извода за своята индивидуална свобода, която осмисля своето освобождаване от илюзиите на всекидневието и от пасивността на примирението с неговата безсмисленост. Тази свобода се поражда от осъзнатата необходимост да се действа в непрекъсната борба с абсурда независимо от всичко, което опровергава възможността за свобода. И дори всички действия на човека  да му изглеждат безсмислени от гледна точка на безсмислеността на съществуването, това трябва да го тласка към нови опити за действия. Само когато човек извлече от абсурда съзнанието за своя бунт, за своята свобода и за своята страст към действие, само тогава той може да стане господар на себе си и да бъде „завършен в себе си”.

Апостол Павел

Личността не е биологично дадено, тя е бъдеща реализация, тя е осъществяване на съществуването. Личността е ставане, резултат от превъзмогване на биологичното.  Тя е продукт на определен избор, продиктуван от разума и водещ до определен жизнен път. Ето защо личността е неизбежно свързана със свободата. Тя е продукт на индивидуалния човешки избор, повлиян от обществените норми, ценности и бит. Не случайно, точно апостол Павел си позволява  да говори за свободата пред свободните римски граждани. Самият той  като потомък на  римски гражданин, отгледан и израснал с правата и задълженията на такъв, знае много добре отговорността породена от свободата .

Ап. Павел не описва какъв е човекът сам по себе си, а в духовната му връзка с бога. Човекът според него не може да разбере себе си и да изпълни предназначението си, ако остане само в сферата на земното съществуване. В този случай той няма да намери сили да се издигне над околния свят, да излезе от егоцентричната си затвореност и да достигне лично съвършенство. Затова пътят на човека към себе си, към изграждане на личността му и към вечността минава през бога.. в него човекът  открива истината за личното си битие и непреходната си ценност. Не другаде, а в общение с бога човекът познава себе си, защото същинското му ядро е от бога.

Той говори за човека като духовно-нравствена личност по природа, устремена към нравствено добро и към нравствено съвършенство. Личност сътворена по божи образ, но потъмнена чрез греха, в последствие възстановена чрез изкупителното дело на саможертвата на Христос : „ И дарът не е като осъждането, станало чрез единия човек, който съгрешил; защото съденето за едно престъпление води към осъждане, а дарът - от много престъпления към оправдаване. Защото, ако с престъплението на един човек смъртта царува чрез него единия, много повече ония, които приемат изобилно благодатта и дара на оправданието, ще царуват в живота чрез Едного Иисуса Христа.
 И така, както чрез престъплението на едного дойде осъждане на всички човеци, тъй и чрез правдата на Едного дойде на всички човеци оправдаване за живот. „(Рим. 5:16-18). Според него човек живее истински само чрез бога. Поел пътя на духовния си живот човекът трансцедентира, осъществявайки се свободно като богоподобна личност. Това движение към бога е дълбочината и най-висшата форма на човешкото съществуване, без което човекът се чувства самотен и смутен. Като следва този път на обективни общувания и екзистенциални съпричастия, човекът възхожда към бога. Тук бог е висшето ниво на развитие, което трябва да достигне личността, затова и ценността на човека се изразява в това, което трябва да бъде, а не в това, което е.

За да разкрие същността на човека ап. Павел изяснява понятието тяло, то изразява определена част от живата организирана материя с конкретна форма. Не е правилно да се свежда понятието тяло само до простата идея за формата, изпразнена от телесно съдържание. Ето защо тялото като конкретен организъм се определя по-скоро чрез плътта, отколкото чрез формата си. Тялото изразява нещо реално, то има значение за човешката личност - „ затова и Бог, според похотите на сърцата им, предаде ги на нечистотата, за да се безчестят телата им сами в себе си” Рим. 1:24, „Външен човек”, тяло в истинския смисъл, „ Ако ли Христос е във вас, тялото е мъртво за грях, а духът живее за правда.” Рим. 8:10. Същевременно ап. Павел означава човешката личност с израза „всяка плът” - „ защото чрез делата на закона няма да се оправдае пред Него нито една плът; понеже чрез закона се познава грехът.” Рим. 3:20.

Плътта на човека има земен произход и съдържа елементите на света. Тя е пълнежът на земното тяло, а тялото е организирана материя с определено значение за формата на човешкото същество, която твърде често се противопоставя на съдържанието. В действителност обаче тялото не е неутрална външна обвивка на човека, а необходим и важен елемент, чрез който се изявява духовната човешка личност

Под понятието тяло, чрез което ап.Павел твърде често представя целия човек, може да се разбира още човешката личност, която може да овладява страстите и влеченията си, да следва доброто и да избягва злото, да се устремява по пътя на духовното си усъвършенстване –„ И тъй, грехът да не царува в смъртното ви тяло, за да му се не покорявате в телесните похоти”Рим. 6:12.

На някои места апостолът разглежда човекът като външен и вътрешен. Външният човек е плътта, тялото, а вътрешният – умът, съвестта, духът. Човекът може да се раздвоява, т.е. има способността да наблюдава, да анализира и оценява мислите и действията си; да застава срещу себе си; да одобрява или не постъпките си, да изпитва радост или угризение, да бъде съдия на себе си. По този начин той живее в непрекъснат диалог със себе си: постоянно е ангажиран и отговорен за деянията си. Ето тези способности, които характеризират неповторимата човешка личност, издигат я над естествените природни явления, над останалия свят.

В посланието понятието плът изразява не само земното, чувственото съществуване, външното и преходното у човека : „ Защото ония, които живеят по плът, за плътско мислят, а които живеят по дух - за духовно.Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване - живот и мир;защото плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява, нито пък може.А ония, които живеят по плът, не могат да угодят Богу. Вие живеете не по плът, а по дух само ако Духът Божий живее във вас. Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов. Ако ли Христос е във вас, тялото е мъртво за грях, а духът живее за правда. Но ако Духът на Оногова, Който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас, то, Който възкреси Христа от мъртвите, ще оживотвори и смъртните ви тела чрез живеещия във вас Негов Дух. И тъй, братя, ние не сме длъжници на плътта, та да живеем по плът; защото, ако живеете по плът, ще умрете; но, ако чрез духа умъртвявате деянията на тялото, ще бъдете живи, Рим. 8:5-13, а и разумния живот на човешката личност. Плътта вече не означава само телесна същност на човека, а включва в себе си и богатия и многопластов свят на човека. Дори думата плът в някои случаи по значение се идентифицира с човешката личност и сякаш я съдържа в себе си. Така например плътта е свързана с човешкото тяло, с ума на човека, с благоразумието – „Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване - живот и мир” Рим. 8:6. От друга страна, под прояви на тялото може да се разбират изявите на човека като психо-телесно същество. Дори в глава 7:18 „ Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили”,  човешкото „аз”, същността на човека се представя чрез плътта. Плътта придобива личен характер Рим 8:6.

За себе си ап. Павел говори, че е плътски човек, продаден на греха- „Защото знаем, че законът е духовен, пък аз съм от плът, продаден на греха.”Рим. 7:14, чувствал в себе си скрита сила, която понякога го раздвоявала и противопоставяла на желанието на „вътрешния човек” да върши добро – „ Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили.; но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми.” Рим.7:18,23. По този начин плътта се персонализира. Подчинявайки целия човек на себе си, тя отдалечава личността от бога, но същевременно в своята слабост и самота може да подбуди човека да търси бога, да закопнее за него.

Против смъртната присъда

/Есе/

Всеки ден научаваме от медиите за множество  извършени престъпления, голяма част от които са свързани с жестоки убийства. Следвайки древния закон:”Око за око,зъб за зъб”, който задоволява природно заложеното ни желание за мъст някои от нас може би си казват: Смърт за убиеца!Може ли смъртта като отмъщение да възстанови това, което сме загубили?Убиваш престъпника и за него всичко свършва, но това не облекчава мъката на засегнатите роднини. Те ще продължават да я носят със себе си цял живот, а към нея ще се прибави и скритата вина от отнемането на още един човешки живот. А и целта на наказанието не е да възстанови загубите от престъплението, а по- скоро да защити  от извършването на друго такова. Наказанието възпира всички останали лица от подобно действие, демонстрирайки защитеност на свободата, действеност на законите. Това се постига не чрез всяване на ужас с публично изпълнение на присъди както в миналото. Възпира не страхът от страданието, а съзнанието за защитеност.  И вместо да спре насилието, смъртното наказание го поражда и засилва! Убийството е тежко обществено престъпление и висша проява на жестокост и нехуманност от страна на всеки, който го извършва. Наказването със смърт означава, че органите съдебната власт отговарят на насилието с насилие. Никой няма право да отнема човешки живот. Ако един престъпник е убил човек, той трябва да бъде съден и наказан, за да разбере той и обществото, че това е неправомерно действие. Но ако неговата присъда е смъртно наказание, това би объркало обществото и би означавало, че отнемането на човешки живот за едни е наказуемо, а за други не! Разбира се, това е недопустимо, тъй като всички са равни пред закона.

     По силата на чл. 36, ал. 3 от Наказателния ни кодекс (НК) в Република България няма смъртно наказание. Най-тежкото наказание, предвидено в НК, е доживотният затвор, а за най-тежките престъпления, които заплашват основите на републиката, както и за други особено опасни умишлени престъпления като временна и изключителна мярка се предвижда доживотен затвор без замяна. Системата на наказанията по НК съответства на целите, които се преследват с тяхното налагане. Най-общо тези цели са да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави, да се въздействува предупредително върху него, да му се отнеме възможността да върши други престъпления и да се въздействува възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото. Естествено, тези цели са несъвместими с налагането на смъртно наказание. Нещо повече – в НК изрично е посочено, че наказанието не може да има за цел причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство.

   Смъртното наказание е фатално. При съдебна грешка се превръща в престъпление на държавата, което тя не може да компенсира. Неточни или недостатъчни доказателства, неправилно провеждане на разследването и подобни грешки на следователи или други органи на реда (грешки, които все пак са човешки и напълно възможни, а и в повечето случаи – напълно неумишлени и несъзнателни) биха довели до осъждането на невинен човек. Така, ако той бъде осъден на смърт, ще бъде пролята кръвта на невинен човек! И тя ще лепне върху ръцете и съвестта не само на съдията, прокурора и “палача”, а върху цялото общество, допуснало да загуби свой член по такъв нелеп начин!!! Един единствен несправедливо екзекутиран на тази планета прави отмяната на смъртното наказание морален дълг на всяко общество, което счита себе си за “напреднало”. Ако тези хора, които са попаднали на грешното място в грешното време или са били натопени от истинските виновници бяха осъдени на доживотен затвор, техните роднини, приятели и адвокати щяха да намерят начин да докажат невинността  им и да си ги приберат обратно у дома. След като сърцата им спрат да бият, обаче, това става невъзможно. Смъртта е необратим процес.

Има ли държавата право да отнеме нещо, което не е създала? Държавата не дава живот, следователно няма етическото право да  го отнема, да унищожава нещо, което не й принадлежи. А и се появява противоречие – не може държава в която убийството е престъпление да практикува убийство като наказание! Разумно е такива престъпници да се изолират от обществения живот. Изключването за определен срок или лишаването от свобода до живот  има за цел да „отърве” обществото от извършителя завинаги. Нима има по-лошо наказание от това да ти отнемат свободата. Присъдата доживотен затвор е равна на бавна смърт.

Смъртта би била лесно бягство от разрушения живот. Ако приемем, че убиецът е човек загубил представите си кое е добро и кое зло, неосъзнаващ правилното и неправилното, убивайки го ние го лишаваме от възможността някога да ги разбере. Оставайки жив макар и без свобода той има шанса да се промени.

Темата за смъртното наказание е болезнена за много хора. Някой го определят като жестока и безмилостна крайна мярка на правораздаване, други като справедливо наказание за убийци и престъпници. Близките на убити и пострадали хора и деца се молят то да бъде законно прието и прилагано, за да има възмездие. В тези моменти те едва ли си задават въпроса дали това е морално и етично, роднините на пострадалите просто желаят успокоение за самите себе си, че този човек, убил детето им например, няма да го направи пак. И въпреки това, замисляйки се над основните човешки права и свободи, смъртното наказание се явява един наистина варварски акт, който би ни върнал стотици години назад във времето. Трудно се взема решението да живее ли даден човек или да умре. Трудно е от морална гледна точка. И от етична също. Може би затова в по-голяма част от държавите смъртното наказание е отменено и не се прилага. Може би защото така е по-лесно. Може би защото така се бяга от отговорност. Може би защото така трябва. Може би ако повелята на Христос “Обичай ближния си” е в главата на всеки по всяко време, то тогава няма да има нужда от тези решения. Може би тогава няма да има и престъпления .

Може ли любовта да бъде оръжие на престъпление?

(опит за есе, породено от една субективна позиция, дадена в интервю)

Кои са мотивите за да се извърши едно престъпление? Алчност, страх, омраза, желание за власт, дори удоволствие или... ? Чувствата винаги са в основата, макар и това да противоречи на думата „хладнокръвно”. Психолозите ще обяснят престъплението като следствие на някаква причина, породена в детството. Причина, чийто корен се е захранил от чувствата или от липсата на такива: недостатъчно обичано или непрекъснато лишавано, подтискано от авторитарен родител или преживяло физическо насилие... Каквото и да е началото, това чувство, проникнало в индивида, го води към бъдещите престъпления, чрез които той може би се опитва да го компенсира или да си го набави.

Неслучайно при по-горе изброените чувства не споменахме любовта. Да извършиш престъпление от любов звучи неестествено,  защото любовта поражда други желания, друго поведение, противоречащо на престъпното. Но да видим какво е любовта. В литературата срещаме следното определение: „Интимно и дълбоко чувство, устременост и съпричастност към друга личност, човешка общност или идея”. Несъвместимо е присъствието на „съпричастност” при извършване на престъпление, тогава то не би могло да се осъществи. Същата несъвместимост между любовта и престъплението  срещаме в произведението „Една любовна история” на испанския философ Мигел де Унамуно, където той твърди: „Любовта е споделено страдание, тя е състрадание, обща болка”. Не можем да не споменем и широко разпространения мит, в който хората са представени като две половини на едно цяло, описан от Платон в диалога му „Пир”. Тук любовта е представена като даваща на хората сила, а силният човек няма нужда да унищожава и да престъпва. Разпространено схващане е, че повечето престъпления се извършват от слабост (или поне това е преобладаващата причина в случаите на насилие).

И най-голямата разлика между престъпното поведение и поведението, предизвикано от любов, ще открием в посланието на ап. Павел до Коринтяни: ”Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се непревъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли.” Ако един престъпник притежава тези качества, дали би могъл да се нарече престъпник?

Но все пак, ако любовта е застрашена  или по-скоро е застрашен нейният обект, е възможно човек да извърши престъпление –майката, която е способна  да убие онзи, който посяга на детето й или мъжът, опитващ се да защити любимата си от нападател. Но това е по-скоро самозащита, която е спорно да определим като престъпление. Престъплението е престъпване на чуждата свобода, вмешателство, а самозащитата е отбрана на собствената свобода.

В случая с Орхан Мурад ситуацията е по-различна. Тук престъпникът не извършва престъпление, породено от  любов (коментирахме, че това  е невъзможно). Тук е използвана любовта на жертвата като оръжие срещу самата нея.  Макар че може ли да се твърди, че любовта е чувство, претъпяващо до такава степен разума, че човек да загуби представите си за добро и зло, за истина и неистина, за реално и нереално?  Защото само така би могло да се обясни случилото се с въпросния господин. Оказва се, че любовта ни превръща в непълноценни човешки същества, които са беззащитни и незнаещи, както децата. Тя  ни излага на опасност, застрашава нашето съществуване, което я прави безсмислена (защо тогава всички се стремим към нея?). В тази история виждаме един много по-различен образ на любовта, който никак не съответства и дори противоречи на определенията и представите,  с които се  започнахме в нашите разсъждения. Логично е да се попитаме – За любов ли става дума въобще или за илюзията на жертвата за любов?

Да, тук престъпление има, но дали оръжието му е любовта или друго макар и много близо до нея чувство – доверието? Дали героят в други взаимоотношения, изградени на основата на доверието, а не на любовта, би се оказал отново жертва на същото престъпление? Дали жертвата изобщо разграничава двете чувства? Дали той не се опитва да оправдае нежеланието си да се изправи пред реалността, която може би не му харесва (заради недъга или поетичната му душа),  и от която бяга в творчеството си, с чувството любов? Дали физическата слепота може да оправдае душевната слепота?

И дори ще се попитаме нещо още по-смело: Има ли право той да вменява на хората тази своя заблуда? Да създава условия и други да използват любовта си като извинение за това, че нямат или не искат да имат правилна преценка за хората около себе си, защото не могат да понесат такава за самите себе си,  и пред самите себе си?

За човека, който не е определил себе си и своята позиция в света, защото не е готов за реалността такава каквато е. Който приема желаното за действителност – дори любовта, чувството, което е невъзможно да роди престъпление,  може да се превърне в оръжие срещу самия него.