За любовта

    Първо почувствах загуба. Сърцето ми бе така пусто...празно...нямо. Беше спряло да ми говори, все едно бе умряло ... опитах се да го заговоря, попитах го дали боли, но сълзи нямаше. Знаех добре, че има болка, която не може да се изплаче...

    После разбрах, че неговата болка е точно в това безмълвие, в тази пустота...

    Разума дойде на помощ, той е винаги на „първа писта”, когато се нуждаем от помощ. Дали да се убедим или заблудим в правилното той винаги е тук и дава такива съвети, каквито са ни най – удобни. Нали затова си е наш разум, винаги ни е верен J. Та разумът попита сърцето:

-          Какво загуби? И колко от него? – тази информация е необходима, защото всичко трябва да се изясни. Нещо като диагноза, без която е невъзможно лечението, а е явно, че заболяване има...

Сърцето каза:

-          Всичко!

-          Не е възможно да загубиш всичко, защото не можеш да притежаваш всичко! – разума даде най-доброто от себе си J

    Сърцето отново замлъкна...искаше му се да спре завинаги, да изчезне, да го няма, да не бе туптяло никога.”Какво сърце ще съм аз ако не туптя?Няма вече никаква полза от мен, по-добре да умра?” Пустотата в него бе толкова голяма, че то не знаеше има ли го или го няма. Търсеше себе си...Ситуацията бе непоносима. Не можеше така! То реши да се вслуша в разума (какво ли друго можеше да стори). И запита само себе си: „Какво загубих наистина?” Реши да прегледа всичките си части: „Нежност има ли? – да беше там, „а възхищението пред красивото? – да то също, „Вълнението” – и то беше там, порива, вдъхновението, тъгата, въздишката, болката, надеждата, копнежа, радостта, страданието, щастието – и така едно по едно всички чувства си бяха там.

    „Тогава защо съм толкова празно?” се попита то и изведнъж се сети за любовта, как можа да я забрави, та тя е основното му притежание?

    „Любовта тук ли е?”

    Търси я известно време изпод другите чувства. Така силно се надяваше да е тук. „Та може ли да бъде сърце, ако в него няма любов?”

    И я намери...вярно тя не приличаше много на себе си – бе жалка, дрипава, охулена, премазана, разкъсана, унижена, дори грозна (а възможна ли е грозна любов?)... но бе жива, бе там и съществуваше, имаше я...

    Сърцето отново почна да тупти и всички чувства в него се раздвижиха, надвесвайки се над любовта „Ще можем ли да й помогнем?” – се питаха те.

    Не! . .. бяха безсилни, защото тя бе тази, която ги пораждаше...