За мидите и хората

Хората са като мидите, крият и отглеждат в себе си бисерче. Трудно е да се определи на коя бисерчето е по ценно, защото всяко има различна субстанция. Всяка мида иска да покаже своето съкровище, но не на кой да е, а само на някой, който е познавач, за да бъде оценена по достойнство. И така... дълго търсим човека на когото да го покажем. Имаме различни системи за тестване и познаване на другите.Макар и не винаги сигурни те поне пресяват огромното количество от възможности. А това е важно, защото има и крадци на бисери. Те умело и нежно, дори с голяма грация опитват да отворят мидата, гарантирайки й, че това са търсели цял живот. Че тя е по-различна от другите миди, че ще оценят всяка прашинка, от която е изтъкано бисерчето й. И когато отвори мидата черупката си, те грабват бисерчето и я напускат... И като се замислиш те наистина са ценители, само че не на мидата, а на бисерчето... Ето защо има много миди по брега на морето, които се къпят във водите с отворени черупки. Те така и не успяват да запълнят празнотата си и все търсят нещо, затова и са на брега... може би се надяват, че измиваната често от водата черупка ще заблести като бисер и някой ще ги хареса.

Има и други миди тяхната субстанция е малко по сложна, те сякаш от рождението си са разбрали, че материала на бисера е всъщност чувството и мисълта. Те не отварят лесно черупките си, а интересно е и това, че малко хора искат да видят бисера им. Дали защото от страни не личи, че съдържат нещо? Те не са така блестящи, защото знаят, че фасадата не струва колкото съдържанието... Те дълго обработват бисера си /може би имат и повече време, все пак при тях няма много търсачи/ и така докато един ден намират някой, който успява да ги убеди, че наистина е познавач. Тогава те сами отварят черупката си зажаднели да споделят направеното. И ако човека е наистина такъв – ето ти добър и щастлив край.

Но... има случаи, в които те дават бисера си, дори и с мисълта, че ще останат празни, но човека отсреща не го иска, той не се нуждае от това...За него това не е ценност... И тогава мидата изпада в недоумение, но защо...? Нима не искаше да видиш това?...Нима не искаше да получиш това?...Защо тогава ти ме отвори?...Просто от любопитство ли, за да сравниш твоя бисер с моя?... Защо? А може би познавачът се е заблудил? Може би не е търсил това, но какво тогава? Има ли вариант да не е търсил нищо? Но какво би могло да се прави с една мида, освен да се потърси бисерчето й? А може би мидата толкова жадувала да се разтвори не е разбрала, че това не е познавачът, а така й се е искало...

Заблудата, илюзията, надеждата, мечтата, вярата всички са изтъкани от нас самите, както и при мидата – взимаме една прашинка от реалността и я увеличаваме чрез тях докато един ден разберем, че като ги махнем остава само една прашинка... Затова не зная кое е по-лошо дали да си срещнал човек, който те е впечатлил, пред който си искал да се разтвориш като мидата, но той да не е имал нужда от твоя бисер или да не си го срещал изобщо. Отхвърления бисер губи стойността си, никога не може да е същия...сякаш блясъка му е друг...И се оказва, че не е имало смисъл да бъде отглеждан...Така, че може би е по-добре да не си го срещал, тогава живота на мидата ще остане с някаква стойност, но дали ще покаже бисерчето си някога, а каква ще е ползата от бисерче, което не е намерило кой да му се радва?