Моралната постъпка изглежда като резултат от известен вътрешен императив (повеля), която понякога влиза в разрез с аморалната практика на окръжаващата ни действителност.
Точно казано, всяка постъпка е императивна, за своето извършване тя иска концентрация на волята. Но трябва да различаваме императиви, насочени към постигане на определена цел, и такива, които не са обусловени от това. Първите той нарича хипотетични (постъпката е обусловена от целта и се предписва като някакво средство); вторите са категорични. Моралната постъпка е следствие на категоричния императив; при това човек не се стреми да постигне никаква цел, постъпката е необходима сама по себе си.
Целите на хипотетичния императив могат да бъдат двояки.В първия случай човек точно знае какво му е нужно и става дума само за това, как да осъществи намерението си. Искаш ли да станеш лекар – учи медицина. Императивът действа като правило на умението. Последното не говори добра ли е, разумна ли е поставената цел, а само за едно – какво трябва да се прави, за да се постигне. За лекаря предписанията имат за цел да излекуват пациента, а за отровителя- да го убие сигурно, тук те са равностойни. Защото всяко от тях служи да се осъществи замисленото.
Във втория случай цел съществува, но е твърде мъглява. Касае се за щастието на човека. Хипотетичния императив приема тук формата на съвети за благоразумие. Те биха могли да съвпадат с правилата за умение, ако някой можеше да даде точно понятие за щастието. Уви това е невъзможно. Макар всеки човек да желае да постигне щастие, въпреки това той не е в състояние определено и в пълно съгласие със самия себе си, за да каже какво всъщност той иска, какво му е нужно. Човек се стреми към богатство – колко грижи, завист и омраза може да си навлече заради това. Той иска знание и разбиране – нужни ли му са те, ще му донесат ли удовлетворение, когато той съзре скритите още от него нещастия? Той мечтае за дълъг живот, но кой ще гарантира, че този живот не ще бъде за него само дълго страдание? Той желае за себе си поне да има здраве, но колко често слабостта на тялото го е въздържала от поквара и т.н. спрямо щастието не е възможен никакъв императив, който в най-строгия смисъл да предписва да се извършва това, което те прави щастлив, тъй като щастието е идеал не на разума, а на въображението и почива на чисто емпирични основи.
Нравствеността не може да се изгради на такава нестабилна основа, каквато е принципа на щастието. Ако всеки се стреми само към своето щастието, то максимата (правилото) на човешкото поведение придобива твърде своеобразна „всеобщност”.Възниква „хармония”, подобна на тази, която сатиричния поет е изобразил като е нарисувал сърдечно разбирателство между двама съпрузи, разоряващи се един друг: о, удивителна хармония! Каквото той иска, това иска и тя! При такива условия е невъзможно да се намери нравствен закон, който да управлява всички.
Нещата не се променят от това, че на първо място се поставя всеобщото щастие. Тук хората също не могат да се договорят помежду си, целта е неопределена, средствата са несигурни, всичко зависи от мнението, което е твърде непостоянно. ( Затова никой не може да принуди другия да бъде щастлив така, както той иска,както той си представя благополучието на другите хора.) Моралния закон се мисли като обективно необходим, само защото той трябва да важи за всеки, който притежава разум и воля.
Категоричния императив на Кант, в окончателна формулировка звучи по следния начин: Постъпвай така, че правилото на твоята воля, винаги да може да стане принцип на всеобщото законодателство. Всъщност това е парафраза на древната истина: Дръж се към другия така, както ти би искал той да се държи към тебе. Прави това, което трябва да правят всички.
Кантовият категоричен императив лесно може да се подложи на критика: той е формален и абстрактен като библейските заповеди. Например, не кради. Ами ако се касае за къшей хляб и аз умирам от глад, а за стопанина на хляба загубата на този къшей е нищо? Кант съвсем не е за това хората да умират, а храната край тях да отива на вятъра. Той просто иска да назовава нещата със собствените им имена. В краен случай открадни, само не представяй постъпката си за морална. Ето в какво е същността. Моралът си е морал, а кражбата – кражба. В определенията трябва да бъдем точни.
Най – здравата опора на нравствеността, единственият истински източник на категоричния императив е дългът. Само дългът, а не някакъв друг мотив (наклонност и пр.) придава на постъпката морален характер. „Намират се някои толкова съчувствено настроени души, че те без всякакъв друг суетен или своекористен подбудителен мотив намират вътрешно удоволствие в това, да раздават около себе си радост и им е приятна удовлетвореността на другите, защото тя е тяхно дело. Но аз твърдя, че в този случай всяка такава постъпка, колкото и да се съобразява с дълга и колкото и да е приятна, все пак няма никаква нравствена ценност.”
