Размисли за илюзията

Любовта е илюзия, която обаче ако е споделена от двама се превръща в реалност...докато единият я загуби..
От друга страна всяка илюзия, за да съществува трябва да се храни. Забележително е как има хора, които подхранват една единствена илюзия цял живот. От къде черпят вярата си в нея? Или илюзията им е мъничка и затова изисква по малко усилие, за да съществува?
Какво става с човека, когато осъзнае, че всичко цветно в живота му същност е илюзия? Виждаме нещо сиво, оцветяваме го с боички (т.е. нашите очаквания, "нашите" цветове) и хоп рано или късно завалява дъжд или просто цветовете избеляват с времето...Дали онези - подържащите единствената си илюзия постоянно и неуморно рисуват? Може би вътре в себе си осъзнават, че това не е истинско, но май е по-страшно да живееш без него, отколкото да приемеш реалността...Та какво става с човека когато осъзнае, че без илюзии нещата нямат стойност? Нима трябва да ги създава изкуствено? Те се пораждат обикновено импулсивно, вътрешна потребност, очакване, желание за нещо...Може би защото това, че не го познаваме ни предоставя възможност да вихрим въображението си.Но когато рано или късно започнем да разпознаваме нещата? Когато сме наясно, че сивото е сиво, как да го оцветим? И струва ли си цялото това усилие?Трябва да отбележим, че има доста голяма разлика между неволна и съзнателна заблуда.
И така...големите илюзии винаги се заплащат с висока цена. Най-вероятно защото сме вложили прекалено много и липсата на възвръщаемост е голяма.Изниква и друг въпрос, в ситуации когато илюзиите ни са насочени към друг човек: Той рано или късно осъзнава, че от него се очаква и в негово лице се вижда нещо, което той не е и не може да бъде. Не би ли трябвало той да се оттегли още в момента, в който осъзнае това? Още докато не е вложено прекалено много, за да може другия да не страда, да не очаква, да не влага усилие. Дали "Его"- то му, което е щастливо от високата оценка и харесва този свой илюзорен образ, който е далеч по-съвършен от действителния ще позволи това признание? Трудно е да се усъвършенстваш, да станеш онова, което очакват от теб...А сега този - другия с неговата си илюзия ти дава значимост и ставаш...."голям". Как да се откажеш? Изисква се само да присъстваш и да се оглеждаш в очите на другия и вече се чувстваш успял.
Може би това, което би те накарало да спреш е мисълта, че рано или късно илюзията ще изчезне (неизбежно е, защото тя е като пясъчна кула), а и хората се променят (това също съкращава времетраенето й) и осъзнавайки, че нейното изчезване ще те превърне в по сив отколкото си. (защото очите гледащи цветно виждат сивото още по сиво). И тогава ти пропадаш...цялото ти величие, всичко, което си позволил да мислят, че си изчезва...Преди да подхранваш чуждата илюзия си се чувствал що годе комфортно в себе си, но сега как да се върнеш отново там, как да приемеш малкото, след като си получил голямото...